Община Руен

Историческо развитие на по-големите населени места

с. Руен - В историческите извори летописците говорят за съществуването на с. Руен през XV в. под арабското название Офла-Улан. Старото име на селото е известно още като Уланлий /улан – арабска дума, означава момче, чедо/. В други документи от XVII в. се споменава за съществуването на с. Руен, и с. Ябълчево /Алма дере/. От намерените останки и от преданията за селото се съди, че то се е намирало първоначално в местността Манаф тарла – източно от сегашното село. По-късно се премества в местността „Джевизлик―, Орешака северно от сегашното местоположение на селото. Предполага се, че това е южния склон на един от дяловете на Източна Стара планина, където е вододелното било на р. Луда Камчия и Черно море. Съдейки от преданията сегашното с. Руен датира от 1788 г. До самото селище минавал „Пътят на солта― свързващ „Анхиало― /дн. Поморие/ с Провадия наричан още „Соленият път―, по който ставало снабдяването на вътрешността на страната със сол, посредством кервани. Данни за съществуването на с. Руен се съхраняват в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий―, град София.

с. Дъскотна - Първите данни за селото са от началото на 8-ми век, когато то влиза в пределите на Българската държава, като част от областта Загоре (представлявало е погранична крепост, останки от която и днес стоят непроучени докрай в близост до селото). Името идва от гръцката дума "дискос"-плосък, овален съд, поради заобиколеното котловинно поле, където е селото. Селото се развива като погранично, като срещу задължението да охраняват прохода (Хондис или Сондис) хората са получавали права на свободни граждани. Първото наименование е Дискот, а след това през Дъскот, Дискотна и до днешното Дъскотна. Селото е било център на бивша община в състав от 9 села. с. Вресово е с много стари корени. Коренът на името идва от врис (гр.: извор). В карта на Българското царство във времето на братя Асеновци 1185-1257 г. селото носи името Хърсово. Полският пътешественик Oswiecim през 1636 г. също посочва селото като Хърсово. През 1891 г К. Иречек, пътувайки из нашия край, пише за него "Според преданието някога било град Хърсово, подчинен на Ямбол със 17 казанджийски дюкяна". До 1970 г. селото е населено само от етнически българи, а след това има масова миграция към градовете. Голяма част от хората се заселват в Емировския квартал в Айтос, а в селото идват турци от долината на река Камчия.

с. Люляково – Селото със старо наименование /Киремитлик/ по предание от поколение на поколение е възникнало през втората половина на XVII век. Селото е създадено от 5 до 10 родови турски семейства, от област „Герлово" със старото си наименование Герли ова, която обхваща териториите на днешните общински центрове гр. Върбица, гр. Котел и гр. Омуртаг.

През периода 1780 - 1830 година в населеното място са се преселили турски семейства от с. Пластина /Мутафлар/ Омурташка околия и от Провадийска околия.
През средата на 18-ти век в селото са се преселили 3 български семейства - занаятчии от гр. Върбица, които се занимавали с шивашки услуги. Има и няколко български семейства от гара Бов, Софийска област, които са се установили в с. Люляково по време на строителството на железопътната мрежа. През 1920 г. в селото са се заселили потомци на малоазийски българи и от Беломорска Тракия, които са оземлени от държавата. Техният произход е от с. Свирачи, околия Ивайловград. Занимавали са се с производство на дървени въглища.

В западната част на с. Люляково е преминавал важен главен път - пътят на солта, свързващ гр. Карнобат/Меркели/ и гр. Провадия /Овеч/. Покрай днешното село Люляково имало Странноприемница /Крайпътен хан/, обслужваща пътниците. Собственикът на хана през свободното си време произвеждал „Керемиди" и търгувал с тях. Наименованието на населеното място идва оттам. На югоизточните склонове на Върбишка планина, която е част от Стара планина на около 3 км на север от населеното място с наименование „Малкото кале, Калето и Голямото кале" се намират останки от средновековни византийски крепости. В териториалния обхват на крепостите в местността „Куванлък" се намира сегашния манастир „Св.Йоаким и Анна", която е построена в края на 20-ти век, през 1990 - 1995 година, върху останки от един малък византийски параклис, осветена на 10.09.2000 година.

През 1980-1986 година в местността „Калета" са открити останки от византийска керамика и сечива от 9-ти и 10-ти век, които се съхраняват в Кметство с. Люляково, общ. Руен, обл. Бургас. През 1929 година е основано народно читалище „Просвета". В селото е създадено Основно училище, по-късно Средно училище до 12 клас. През 1934 година с указ на държавния съвет, името на селото се преименува от с. Киремитлик на с. Люляково.

През 1952-1958 година в средата на населеното място, върху възвишението „Харман байър" е издигната църквата „Св. Успение Богородично‖. В момента с. Люляково разполага с 3 броя молитвени домове „джамии", където се извършват мюсюлмански обреди.

с. Преображенци е възникнало в началото на османското владичество. Съществуват сведения в държавен архив, че през 1640 г. е имало 27 български семейства. Населението е било с особен статут в Османската империя. Това са така наречените "войнуци" - местна полиция, която имала задача да защитава проходите и са били освободени от редица данъчни задължения. Името на селото идва вероятно от управителя Надир или Надър. По тези места е минавал важния път Варна-Истанбул. На един от проходите в планината има камък с голяма човешка стъпка, която местното население нарича Крали-Марковата стъпка. По тези места през VIII-VI в.пр.Хр. живеят тракийски племена "транипси" и "нипсеи". През VII век преди създаването на българската държава се настанява славянското племе "севери". След 681 г тези земи остават във владение на Византия. След похода на хан Тервел през 705 г. те вече са присъединени към България. През 976 г. тези земи са завладени от Йоан Цмихский, но няколко години по-късно, Самуил успява да ги отвоюва. Окончателно през 1018 г. попадат под Византийска власт. След въстанието на Асеновци, Калоян успява да възстанови българското им владеене през 1204 г. След битката при Черномен през 1371г. цяла Тракия попада под османска власт. Със освобождението на България и Берлинският конгрес през 1878 г. селището остава в Източна Румелия. След Съединението през 1885 г. влиза в границите на България. В Държавен архив гр. Бургас се намират протоколи от църковното настоятелство за периода 1897 г. до 1919 г.и от 1919 г. до 1930 г. Църквата носи името "Св.Св.Константин и Елена". С годините църквата рухва, за да може през 1996 г. с труда на българи и турци да се възстанови. На 14.01.1928 г. е основано и читалище "Просвета". Училището е създадено през 1928 г. и носи името "Отец Паисий". С течение на времето училището се превръща в начално и в 2000 г. е закрито, за да работи в момента само като лятна детска градина. През 1950 г. се създава ТКЗС "Лисенко", което просъществува до създаването на /АПК/Аграрно Промишлени Комплекси през 70-те години на 20-ти век. Джамията е построена през 1994 г. През селото минава река Хаджийска, която се влива в курорта Слънчев бряг, на Черно море. До 1976 г. селото се казва Надър и с указ на тогавашния Държавен съвет се преименува на с. Преображенци заради голямото преселение на бежанци от Тракия след Илинденско-Преображенското въстание.

с. Планиница - След края на Руско-турската война 1877 – 1878 г., по Берлинския договор селото остава на територията на Източна Румелия. След Съединението, от 1885 г. то се намира в България с името Чепелджа. Преименувано е на Планиница през 1934 г. Предполага се, че селото е създадено преди около 500 години. Според преданията, половината заселници са били емигранти от Караманоглу Бейлиги. Някогашното село е било на място, впоследствие ползвано за ниви на съществуващото село. Не са известни причините за изместването на селото с течение на годините с около 2 km от първоначалното му местоположение. По онова време християни и мюсюлмани са живели на едно и също място. Мюсюлманите са се заселили в сегашното равнище на селото заради по-добрите условия за живот там. На каменистия планински терен се дължи според преданията първото име на селото – „Джебеллик―, което значи планинска и камениста земя. По-късно е наречено с името „Чепелджа― (Чепелдже) – единственото известно име на селото, променено на Планиница. През ловния сезон ловците от село Скалак са идвали да пият вода от чешмата в селото, водата им е харесвала, разчува се, че е мека и добра за пиене, а това привлича в селото преселници от другаде. С течение на годините населението на селото нараства. Първото училище в Планиница е от 1890 г. През 1952 г. е основано читалище, към 1986 г. с име Назъм Хикмет. От 1966 г. читалището е в нова сграда.

с. Просеник – споменато е в османотурски регистри от 1676 г.и 1731 г. под името Бурунджук. След края на Руско-турската война 1877 – 1878 г., по Берлинския договор селото остава на територията на Източна Румелия. От 1885 г. – след Съединението, то се намира в България с името Бурунджук. Преименувано е на Просеник през 1934 г. През 1929 г. е основано читалище „Цар Симеон―, преименувано на „Ральо Тодоров Кехайов

с. Ръжица - след края на Руско-турската война 1877 – 1878 г., по Берлинския договор селото остава на територията на Източна Румелия. От 1885 г. – след Съединението, то се намира в България с името Чавдарлък. Преименувано е на Ръжица през 1934 г. На 200 m северозападно от Pъжица, на левия бряг на Хаджийска река, има селищна могила; открити са каменни сечива и керамика от неолита и халколита. Сведения за селото под името Чавдар има в турски регистри от 1676 г. Първото училище в Ръжица е от 1906 г., училищната сграда е построена през 1912 г. Читалище „Пробуда" е основано през 1937 г.

с. Ябълчево - След края на Руско-турската война 1877 – 1878 г., по Берлинския договор селото остава на територията на Източна Румелия. От 1885 г. – след Съединението, то се намира в България с името Алма дере. Преименувано е на Я̀бълчево през 1934 г. Училището в село Ябълчево е отворено за първи път през учебната 1903/1904 г. в частна къща. Първи учител е бил Вълчо Кирилов, а заплащането му е било осигурявано от родителите на децата. От учебната 1907/1908 г. училището се помещава в специално закупена къща. От 1947 г. то носи името „Д-р Петър Берон―. През 1928 г. е основано читалище „Пробуда―. В района на Ябълчево има тракийска надгробна могила и три селищни могили (днес едната е на дъното на микроязовир). Близо до селото е открита керамика – питоси и други; вероятно е имало пътна станция. На 2,5 km северозападно се намират останките от късноантична и средновековна крепост. В османотурски регистри от 16 век, от 1676 и 1731 г. има сведения за селото под имената Алма дереси и Алма дере.